Free Web Hosting by Netfirms
 Web Hosting by Netfirms | Free Domain Names by Netfirms

СВОБОДАТА НА СЪВЕСТТА И НОВИЯТ ЗАКОН ЗА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА

От Виктор Костов

Февруари 2003

 

Дванадесет години демокрация в България произведоха редица неуспешни опити за приемане на ясен религиозен закон. Ударно, преди Рождество миналата година, такъв закон стана факт.  Към бързо и постоянно променящото се българско законодателство се прибави още един портиворечив нормативен акт със съмнителни достойнства и неясно бъдеще.

Някои вече нарекоха този закон “демократичен” и нужен за обществото.  Оценката обаче много зависи от гледната точка.  Добър е стремежа на законодателя да се придръжа към международните и европейските стандарти за защита на свободата на съвестта и свободата на религия (чл. чл 1-5).  Сравнението с руския или дори с австрийския религиозен закон показва, че нашият законодател, в определено отношение, е по-либерален от законодателите в Русия и Австрия.  В тези страни са приети религиозни закони, които свързват правото на дадена религиозна общност да се регистрира като такава, ако същата е имала поне 15 или 20 годишна традиция на дейност в съответната страна.  Подобно погазване на свободата на религия се случи през 2001 г. във Франция, която прие закон за ограничаване на дейността на “сектите”.  Тези страни са остро критикувани от международната демократична общественост за незачитането на свободата на съвестта чрез лошото си законодателство. 

Но лошият чужд опит не бива да бъде база за сравнение за качеството на българския закон.  Внимателният анализ на Закона за вероизповеданията разкрива, че този акт не е толкова добронамерен и либерален към религията.  Стремежът за гарантиране на свободата на религия и религиозната съвест, в него, е само деклариран, а не е плод на осъзната от законодателя нужда за повече свобода в обществото ни. 

 

Неясна законова терминология

Проблемите започват още със заглавието.  “Вероизповедание” е неясен термин, широко използван по времето на комунистическия режим в България.  Употребен е в новия закон в различни смисли: като “право на свободата на съвестта и религията” в едни случаи, а в други като “религиозна институция.”  Това са две съвсем различни понятия—първото е философско-правна категория, която е в същността на конкретното право на вяра. Втория термин означава определена организация с религиозна цел.  Ако законодателят не е нясно какво точно означава “вероизповедание” колко по-малки шансове имат обикновените хора и провинциалните държавни органи да са нясно за какво става дума?  Редно би било законът да се казва “Закон за защита на свободата на религията в България”, ако би следвало да се защити наистина свободата на съвестта на хората под българска юрисдикция.  Но не за това става дума в текстове от закона.

Дума става за явния страх на държавата от религията.  Този страх личи не само от религиозния закон, но и от качеството на обществен дебат по този въпрос преди приемането му.  Въпреки сериозните критики и препоръки отправени към законопроекта от експерти от България и чужбина, с малки подобрения, законът бе скоростно приет.  На второ място, самият факт, че има нужда от приемане на религиозен закон, който включва ограничителни текстове за религията, е показателен.  В Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС), която е част от вътрешното българско право от 1992 година, такива нужни ограничения са предвидени не само за религиозните, но за всякакви убеждения (чл. 9, ал. 2 от Конвенцията).  Например, ако свободата на религия или вярата и свободата на убежденията се използва за застрашаване на обществения ред, здраве и морал или срещу правата и свободите на другите.  В българския религиозен закон такива ограничения са предвидени САМО срещу вярващите.  Няма закон за атеистичните убеждения, например, който да въвежда ограничения за атеистите да употребяват своите убеждения против обществения ред, здраве и морал или срещу правата на другите.  А както знаем, много от нас не от книгите, а от личен опит, не религията, а войнстващият атеизъм беше този, който в комунистическа България налагаше себе си в живота на хората и контролираше тяхната съвест. 

Закон за атеистичните убеждения обаче не се и обсъжда, а законът за вероизповеданията е факт.  С какво фанатичният комунизъм или войнстващият атеизъм е различен от едно верско убеждение за да не бъдат те контролирани? Това е въпрос, който няма отговор. 

 

Регистрация на местните поделения на деноминациите

В кои текстове на Закона за веризповеданията, обаче, личи, че този държавно-спонсориран войнстващ атеизъм, макар и остатъчен, все още присъства в мисленето на законотворците?  В чл. 19 на закона се предвижда регистрация на местните поделения на религиозните общности да става при кметствата.  Тази местна регистрация става на базата на съдебното решние на Софийски градски съд за регистрирането на дадена религиозна общност като юридическо лице.  Нужно е също решението на ръководството на деноминацията за да може кмета да регистрира ръководство на местно поделение. 

Защо на кметовете е нужно да знаят кой ръководи местното поделение на съоветната институция освен ако държавата не желае да има лостове за натиск върху вярващите и техните организации?  Кой е местният водач е вътрешен проблем на религиозната общност, не на кметската институция.  Освен това, ЗВ изисква кметът да изпрати информация за регистрираните местни ръководства на Дирекция “Вероизповедания” в 3-дневен срок.  С това става ясно, че държавните структури се стремят да “облекат” в организационен “корсет” местните ръководства като ги направят зависими от централното им ръководство, което пък е зависимо от Дирекция “Вероизповедания”.  В общинската администрация се води регистър на местните поделения на вероизповеданията се казва в чл. 19, ал. 5 от закона.  За сравнение ще отбележа, че такъв регистър не се води за сдружения на атеисти или пропагандатори на комунистически, националистически или други нерелигиозни в тесния смисъл идеологии.

 

Практикуване на вярата без регистрация

Разбира се, тези регистри са за религиозните общности, които искат да създадат релгиозни институции.  Важно е да отбележа, че макар и не изрично, законът оставя място за религиозната дейност без да е обвързана с държавно регистрирана религиозна институция.  Това личи, например, от чл. 14, който гласи, че “Религиозните общности МОГАТ да придобиват статут на юридическо лице...”  Това означава, че религиозните общности НЕ СА ДЛЪЖНИ да се регистрират като юридически лица по реда предвиден в закона, за да могат съмишлениците по вяра да упражняват всички свои права като вярващи. 

В същия смисъл е § 1, т. 2 на допълнителната разпоредба на закона, където се дава определение на “религиозна общност” като “доброволно обединение на физически лица”.  Какво означава това на езика на обикновения човек?  Законодателят разпознава една фундаментална истина за правото на свобода на религия и съвестта—вярата принадлежи на индивидуалната личност на човека, а не на някаква регистирана организация.  С други думи упражняването на вяра се разпознава като дейност на група хора, всеки от които има право да изповядва своята религия поотделно и в събрание с други съмишленици.  Още по-ясно казано—не е нужна регистрация пред никакъв държавен орган за да може вярващите да извършват всички присъщи на вярата дейности—богослужение, събиране и проповядване.

 

Законов източник на свободата на религията

Важно е тук да отбележим, че правото на вярващите да упражняват своите права като вярващи не произлиза от Закона за вероизповеданията.  Този закон, добър или лош, може само да доразвива свободата на съвестта и свбодата на религия вече закрепени в Конституцията на България и в Европейската конвенция, която също е част от българското право.  Възможността да се избере религия и да се упражнява, впрочем, е гарантирана не само от конкретните норми, които говорят за свободата на религия.  В конституцията на България е закрепено основното право на свобода на събранията на закрито без да е нужно каквото и да било разрешение от властите (чл. 43, алинея 3 от КРБ).  Тази конституционна норма важи за всички събрания на закрито, включително и религиозни събрания.  За събрания на открито също не е нужно разрешение.  В такива случаи, съгласно Закона за събранията митингите и манифестациите е достатъчно писмено да уведомите кмета 48 часа преди мероприятието, като посочите мястото, целта, времето на мероприятието и организатора.  Без, обаче, да искате разрешение от кмета.  Конституцията гарантира и свободата на словото и на изразяването на мнение.  Тази свобода не изключва изразяването на религиозно мнение.  Така, само на основание на изброените права, можете да установите богослужебно събрание или да извършите публична евангелизация.  Тези права са вече дадени в Конституцията на България и ЕКПЧ, независимо от това какво би казал религиозният закон.   

В този аспект, на оставената възможност за практика на вероизповедание без регистрация, законът е дори прогресивен и демократичен.  За съжаление има две условия за действието на тази демократичност—(1) добросъвстността и осведомеността на местните власти и (2) волята на вярващите да устояват провото си на свбода на религията.  Случаите по които съм работил като адвокат и общоизвестната практика показва, че местния провинцален кмет се допитва до местния поп, а не до конституцията или Европейската конвенция за да реши дали да даде свобода на съвестта или не.  Така остава въпросителната, доколко свободата за практикуване на вярата без каквато и да било регистрация, ще бъде приложена на практика в провинциалните и отдалечени райони на страната.

Но независимо от тези неясноти възможността да вярваш и се събираш с вярващи без регистрация, макар и спомената мимоходом в закона, е факт!  Този факт се потвърждава и от чл.6, ал. 1 точка 1.  В нея се твърди, че правото на вероизповедание включва и правото да се създават и поддържат религиозни общности и институции със структура и представителство каквито са подходящи според свбодното убеждение на членовете им.  Тоест, дали религиозната общност ще регистрира своя институция е преценка на вярващите, а не изискване на държавата.

 

Двоен регистрационен режим

В същото време, в закона личи стремежа на държавата да запази монопола си върху човешката съвест—индивидуална и общностна.  Връщайки се на регистрацията на религиозните общности—виждаме и в новия закон останките на старата комунистическа традиция—регистрацията като лиценз за вяра от държавата.  В глава трета “Регистрация” законът определя за тези деноминации, които желаят да се регистрират ДВОЙНИЯТ РЕЖИМ за регистрация.   Смесеният административно-съдебен режим изисква религиозната институция да се регистрира съдебно единствено в Софиийски градски съд, а местните общества, ако има такива—да се регистрират пред местната общинска власт—кмета.  Ако в демократичните общества регистрацията е способ за улесняване на дадена верска общност за да може нейните членове да се сдружават или да получават държавни субсидии, в България регистрацията пред държавен орган означава разрешително за вяра.  Такава, приблизително, е и постановката в новия религиозен закон при усложнения регистрационен режим. 

Самият регистрационнен процес е сложен и недемократичен.  Централизираната в София регистрация оскъпява възможностите на провинциални верски общности да се регистрират по места, вместо да търсят скъпи софийски процедури.    Взаимоотношенията с чужди свещеници са също централизирани—само така нареченото “централно ръководство” на регистрираното вероизповедание може да кани чужди религиозни работници.  Защо такава процедура не предвидена за местните църкви, където реално се знае нуждата от помощ в осъществявне на мисионерската и религиозната дейност?  Отговорът е: заради нуждата от държавен контрол над контактите с чужбина.

 

Дирекция “Вероизповедания”—старата песен на нов глас

Законът, обаче, не се ограничава само да противопостави верската институция срещу съвестта на хората от същата конфесия.  Той предоставя иделогическо-религиозен контрол в ръцете на изпълнителната власт.  Държавата няма капацитета да бъде страна по богословски тълкувания и въпроси.  Нейната функция е да поддържа функционирането на обществото от външна страна, а не да отговаря за формирането на убеждения и вяра у поданиците.  Затова и има специални конституционни разпоредби за ненамеса на държавата във вътрешния живот на религиозните общности.  В този смисъл са и препоръките на експерти от Съвета на Европа дадени по повод предишни опити за религиозен закон през 2000 г.  За съжаление точно като институция с право на богословско тълкувание и страна по богословски спорове се явява Дирекция “Вероизповедания” (глава 6 от ЗВ). 

Дирекцията дава “становища” при регистрация на релгиозни организации пред Софийски градски съд, относно искане за дългосрочни визи за чуждестранни религиозни служители и издава наказателни постановления за “незаконосъобразна религиозна дейност”.  Какво означават тези правомощия (изброявам само част от тях)?  Означават, че държавният чиновник, ще дава оценка на богослужебните и верски стойности на дадената религия или религиозна общност, която търси регистрация.  Когато държавната администрация, често повлияна от политическата партия, която е на власт, започне да решава коя вяра е добра и коя лоша, страха от държавен контрол на съвестта и религията става реалност.  Какво би станало ако социалистическата, бивша комунистическа, партия вземе властта, например?  Ясно е отношението на социалистите-комунисти към вярата като опиум за народа.  Нима може да се очаква, че една Дирекция “Вероизповедния” при социалистическо/комунистическо правителство ще има “безпристрастно” и “обективно” отношение към религиозните общности и свободата на съвестта и вярата?  Едва ли.  Такава дирекция ще третира вярващите хора като опасност и ще провежда дискриминационна политика спрямо тях. 

Дирекцията би могла да координира сътрудничество между държавата и църквата по социални проекти, в които държавата подпомага църкви, които отделят време и усилие да служат на бедни, болни, сираци, вдовици имигранти и бежнци.  За съжаление в Закона за вероизповеданията на Дирекцията се придава и функция на контрол над верските убеждения (чл. 35, точки 4-6 и 8).  Ето защо Законът за веризповеданията, с ролята, която възлага на Дирекция “Вероизповедания” е предствителна извадка за остаряло мислене. 

 

Страхът от свободата

Тук е редно да споменем страховете, които диктуват този държавен институционален подход към свободата на религиозната съвест.  Обществото се притеснява да не би опасни групи (най-често се споменават секти, които се покланят на Сатаната) да повлияят на хората и особено на младежите.  И тези страхове в определена степен са основателни.  Моят отговор е, че убежденията на всеки трябва да се формират на идейния пазар, без насилие.  За свободата се плаща цена—цената на риска някой да проповядва нещо неправилно и друг да го последва.  Не контролът на държавата а зрелостта на личностите, които правят обществото ще бъдат единствения фактор, който ще се противопостави на вредни идеологически влияния.  Това са рисковете и отговорността, но и свободата на гражданското общество.

Държавата не може да наказва за убеждения и за намерения.  Законът може да наказва само за това, което е извършено.  В този смисъл свободата на съвестта може да бъде ограничена само в изрично посочените случаи на ЕКПЧ, в които случаи, в същност не става дума за свобода на съвестта, а за злоупотреба с тази свобода.   В чл. 7 на новия религиозен закон са предвидени подобни на ограниченията предвидени в Конвенцията, но по-сурови и по-разширени. Европейските експерти и самата Конвенция изрично подчертават, че ограничения на свободата на религия трябва да отговарят на две условия: да са изрично упоменати в закон и да са необходими за едно демократично общество. Ограниченията на свободата на съвестта в България отговарят на първото условие.

Но дали течно тези ограничения са “необходими в едно демократично общество”?  Това важно уточнение, тъй като нуждите на тоталитарното общество са различни от нуждите на демократичното общество.  Безмилостните ограничения на религията в тоталитарното общество са необходими за да се покори волята на всеки различно мислещ, тъй като ценност в такова общество е налагането на държавната идеология над всички.  В демократичното общество, обаче, ценностите са личното достойнство и свобода на всеки.  В същото време личните свободи са внимателно и чувствително балансирани с обществения интерес.  Тъй като България не е напълно демократично общество, а по-скоро едно “демократизиращо се бившо тоталитарно общество” ограниченията в свободата на религията в ЗВ са по-големи от изискванията за една европейска демокрация. 

От редицата примери за недемократични ограничения на религиозната съвест в ЗВ ще дам само един: верски убеждения не могат да се ползват за политически цели (чл. 7, ал. 2).  Такъв мотив за възможно ограничение на свободата на религия НЕ СЪЩЕСТВУВА В ЕКПЧ.  Това ограничение означава, че вярата трябва да стои настрани от обществото като формиране на политически морал или дори обществен мироглед.  Каква е гаранцията, че ако някой вярващ протестира срещу абортите, порнографията или асистираното самоубийство (евтаназията), това няма да бъде счетено като употреба на вярата за политически цели?  Отново, обаче, няма законови ограничения друг вид идеи, например комунистическият атеизъм, да бъде използван за политически цели.  В същото време се оказва, че политиката може да бъде използвана за верски цели, както и политиците могат да използвата вярата за политически цели.  Доказателство за това има не само в новините, а и в самия Закон за вероизповеданията, чл. 10.  В него се упоменава, че “източното православие има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния й живот”.  Това е вярна констатация.  Нейното място обаче не е в закона и то записана по начин, който доказва двойния стандарт на законодателя за това коя вяра може да бъде използвана за политически цели и коя не.

 

Нарушена е свободата на съвестта на православните християни

В контекста на горепосочните нарушения, разпоредбата на чл. 10 от Закона не изглежда случайна.  В този текст, по един явно полтически мотив и с нескрит конюнктурен подход, законодателят е въвел “единството” на православната църква у нас.  Каква илюзия!  С този текст се унифицира не само православното изповедание у нас като единственото вероизповедание с традиции, но и се заявява кое точно юридическо лице единствено може да бъде изразител на православната вяра!  С други думи православието е народната вяра на българите и само православната институция, на чиято страна е парламентарното монзинство може да бъде истинска православна църква.  При това отношение е учудващо, че не е споменат и ръководителя на православната църква поименно в закона.  Нарушен е основен принцип в законотворчеството.  Законите се пишат за да уреждат принципно, дълготрайно и еднообразно обществени отношения, а не за да решават конкретен политически казус. 

Постановката в чл. 10 на ЗВ нарушава свободата на самите православни вярващи да могат да решат споровете помежду си без опеката или ръцеизвиването от страна на политическата власт.  Това е грубо нарушение на съвестта на православните вярващи. Законодателят участва в него с пълно съзнание и с незачитане на преходността на всяко политическа конюктура.  Църквата ще остане и след сегашното правителство.  За съжаление приемането на покровителствено отношение от една православна фракция от държавата обрича на политизиране ценностите, които са присъщи на християнството и които стоят над политическите страсти—диалог, разбирателство, стремеж към истинност и покаяние и прошка.  Законът за вероизповеданията налага точно по комунистически едно механично “единство”, в което враждата и липсата на помирение остават.  Законодателят отрича правото на хората с православна вяра сами да решат как да постъпят по повод своите различия. 

Истина е,че тази динамика има своя корен в традицията на отношенията на държава-църква в България, които следват византийската формула на симфония на църква и държава.  Тази традиция обаче следва или да бъде ясно заявена или да бъдат спазвани приницпите на плурализма и равенство за всички.

 

Динамиката цар-пророк

Популярното схващане за нуждата от закон за религията в България е, че следва да има държавен надзор над вярата и различните религиозни общности.  Истината е обратната.  Закон по религиозните въпроси в България се налага за да запази правата на вярващите хора от контрола на държавата и натиска на войнстващия атеизъм, който е истинското духовно наследство на обществото ни след падането на комунизма.  В този смисъл дори една ограничителна норма да съществува в религиозния закон, той е лош и неподходящ за свобдното и гражданско общество към което се стремим. 

Кой има интерес от едно централизирано отношение към вярата у нас?  Не само атеистичната инерция в държавния апарат.  Макар и да звучи парадоксално, религиозните водачи на големи деноминации също се притесняват от пълната религиозна свобода.  Причините за това са чисто психологически и прагматични.    От една страна при комунизма тази централизация на верските общности помагаше да се контролира цялата верска група—щом контролираш водача, контролираш всички негови последователи.  От друга страна самите религиозни водачи имат интерес от институционалния централизъм—така тяхната роля нараства и се определя не от усилието, което те полагат в служение, а от позицията на влияние, която заемат в институцията.  Държавното признаване на ръководството на религиозната деноминация, по особен начин, дава политическо влияние на същото.  С това разбира се не твърдя, че всички водачи на религиозни институции са само бюрократи.  В същото време тази нездрава близост между водачи на религиозни общности и държавата води до обезличаване на библейската динамика цар-пророк, в която църквата играе ролята на морален коректив за държавата. 

При комунистическия режим беше точно обратното—държавата беше атеистичен коректив на вярата и на религиозните водачи.  Нещо повече, чрез регистрационния разрешителен режим, държавната власт беше и ИЗТОЧНИК НА ПРАВО НА ВЯРА.  Това е една противна на Библията постановка.  И още нещо—тя противоречи въобще на същността на религиозната вяра и на свбодата на човек да търси истината и Бога.  Само Бог, и в определена зависимост от него—човешката съвест, са източник на правото на вяра и религия. 

Един от текстовете на закона доказва, че законодателят не разбира свободата на съвестта на човека да търси Бога и да проповядва посланието му съгласно собствената си съвест.  Член 36, алинея 1, твърди, че “който без представителна власт осъществява дейност от името на вероизповедание, се наказва с глоба от 100 до 300 лева”.  В повторни случаи глобата е от 500 до 1000 лева.  Въпросът, който веднага изниква пред държавата и пред църквата е:  “Кой дава представителната власт за съвестта на човека, който иска да проповядва?”  Прозирайки манталитета на законодателя, в светлината на другите текстове и особено чл. 10, явно той счита, че само дадена религиозна институция, която е в добри отношения с политическата власт, има право да упълномощава религиозната съвест на проповедника.  Затова и услужливо държавата предлага глоба за “неоторизираната” и изразена в “религиозна дейност” съвест.  Или с други думи—за свободата на съвестта  се плаща.  В случая тя струва около 300 лева.  За по упоритите и свободолюбиви вярващи—цената се качва на 1000 лева. 

Това абсурдно отношение, за съжаление, е съвсем логично в контекста на цялостното разбиране за Закона за вероизповедания като демократизиран намордник на опасни религиозни убеждения.  Като нормативен акт, който урежда изключително деликатна област на човешките права, той просто би трябвало само да дава детайлите по вече установената свобода на съвестта и на религията в конституцията на България и Европейската конвенция.    

 

Как вярващите следва да се отнсят към закона?

Първо, следва да установим, че закон за вероизповеданията принципно не беше необходим.  Приемането на такъв закон, особено ако той внася ограничения в свободата на религия по-големи от предвидените в ЕКПЧ, показва, че към съвестта на вярващите хора има по-особено отношение отколкото към съвестта и убежденията на невярващите.  Редно би било тези религиозни организации, които искат да имат юридически лица, да се регистрират по общия ред за всички организации с идеална цел.  Ако религиозните организации биха искали държавни субсидии за социалните си дейности (и само за тях!) те тогава биха могли да кандидатстват пред държавата за фондове, като ще следва да доказват религиозната си същност.  Тази опростена схема, ако бе приложена, би премехнала всякаква дискриминация към вярващите в България и би възстановила фундаменталната свобода на религията.  Ако има хора, които вършат престъпления, прикривайки се зад религиозна дейност те следва да бъдат преследвани по наказателния кодекс, за действията си, независимо от верските си убеждения.  Държавата не може да съди за убеждения, а за деяния.  Тази неосъществена, но възможна, схема би била най-ефективна, най евтина и най-справедлива с оглед тежкото наследство на презрение и потискане на християнството в България. 

Законът за вероизповеданията, обаче, добър или лош, е факт.  До неговата промяна или отмяна какво трябва да прави вяраващият християнин?  Има няколоко полезни съвета в тази насока:

 

Пътят към Европейския съюз и религиозният закон

В заключение ще обобщя, че новият закон за вероизповеданията не е на нивото на свободното гражданско общество, към което България се стреми.  Въпреки, че съдържа демократични постановки, редица разпоредби са в противоречие с ЕКПЧ и с духа на защита на свободата на съвестта и религия.  Очаквам този закон да претърпи промени или дори да бъде отменен в бъдеще.  В същото време, въпреки отношението на подозрителност към религиозната вяра, което личи от редица текстове на закона, той позволява свбодното практикуване на вярата.  За да стане това практикуване факт обаче, вярващите трябва да знаят своите законни права, да ги устояват по мирен, но категоричен начин.  Важно е познаването на библейското учение за баланса във отношенията църква-държава, християни-управници.  Ако в България има религиозна свобода на хартия, то трябва да я има и на дело.  Но законът действа тогава, когато има хора готови да го устояват и да го прилагат.  Това важи както за държвната бюрокрация така и за обикновения човек.  Устояването на религиозната свобода е задача на църквите и на всеки вярващ по отделно.  Само активната позиция ще промени общественото настроение към вярващите от съмнение и пост-комунистическа инерция в доверие и приемане на църквата и на посланието на Исус Христос.

Този процес на изграждане на доверие към евангелските вярващи и на изграждане на доверие у вярващите към държавата е част от процеса по присъединяването на България към Европейския съюз и към ценностите на свободните общества.  Затова законът в сегашния си вид, с ограничтелните си текстове и дух, няма бъдеще в едно свободно българско гражданско общество.